Трудните и невъзможни решения през Втората световна война   В българската историогрaфия

Трудните и невъзможни решения през Втората международна война

 

В българската историогрaфия десетилетия наред личността на цар Борис III e описвана еднопосочно, в услуга на идеологеми, с подправено пояснение на обстоятелствата и решенията, които в през годините на своето царуване би трябвало да взема.

 
Разбира се, че би трябвало да отворим тази огромна скоба за метода, по който новата българска история разказва нейните владетели през последните 60 години, а частично и до в този момент. Александър I беше описван като симпатично мекере на руснаците, а след това продал с черна непризнателност нашето избавление. За цар Фердинанд пък изобщо не ми се приказва. Няма по-голяма изкупителна жертва от него - по какъв начин е допустимо след 31 години ръководство един единствен човек да бъде отговорен за всичко, а славата за тези години да се поделя сред други хора. И стигаме до цар Борис, индивидът, който в края на краищата съумя в първата половина от своето царуване да опази обществения мир в България, макар два опита за държавен прелом. През 1923 година е опит най-малко да се опази конституционализма у нас, а вторият през 1934 година е тъкмо противоположното, това е прелом искрено фашизоиден, финансиран извън. Той е доближаване към властническите и профашистки в Европа обичаи.
Петър Стоянович - историк

През 1934 година, на 19 май, политическият кръг „ Звено “ и Военния съюз вземат властта в България не след избори, а като арестуват за малко тогавашния министър-председател Никола Мушанов. Новото държавно управление отпред с Кимон Георгиев анулира Търновската конституция, разпуска Народното събрание и не разрешава политическите партии в страната.

 
До 1935 година почти, когато падат „ звенарите ” от власт – Кимон Георгиев, една мрачна фигура, три пъти взел участие в държавни преврати в България – от този момент излиза наяве, че това общо отчаяние от партиите и партийния живот по някакъв метод би трябвало да бъде канализирано. И до него се стига по един най-адекватен за времето метод – това е началото на властническия режим на цар Борис III. В думата авторитаризъм няма нищо ужасно, в случай че се гледа в подтекста на тогавашната ера, тъй като в случай че има фигура или институция, която е опазила България от всевъзможни фашистки, профашистки или квази болшевистки ръководства, това е цар Борис III. Този човек съумя да върне армията в казармите, той съумя да резервира активността на Народното събрание, макар възбраната на партиите след 1934 година, съумя да прави избори, имаше съпротива. От днешна позиция, от 21 век, този режим не наподобява по никакъв начин либерален, само че той беше избавителен за България. Не на последно място, несъмнено, би трябвало да отбележим неучастието интензивно във Втората международна война, опазването от заплахата от „ черни забрадки ” и увенчаването на всичко това – спасяването на българските евреи, в което цар Борис III играе, надалеч не единствен, само че съществена роля.
Петър Стоянович - историк

В навечерието на Втората международна война България е страна с безспорни стопански и обществени триумфи. Притежава постоянни институции, богато и качествено произвеждане, дотирано селско стопанство. На 7 септември 1940 година е подписана Крайовската конвенция, с която Румъния връща Южна Добруджа на България. С изключителни дипломатически маневри Цар Борис резервира неутралитет в вилнеещата Втора международна война. След като неколкократно отклонява натиска на Германия за влизане в Тристранния пакт, на 1 март 1941 година България е принудена да се причисли към него. На дунавския бряг е ситуирана армията на фелдмаршал декор Лист. Хитлер споделя: “По-добре да влезем като съдружници, тъй като по този начин или другояче ще влезем! ”.

 
Всеки един, експерт или не, който дава съвет по какъв начин една страна да се развива в навечерието на международна война, бих желал да си показа какво е чувствал индивидът, който е бил в този замък от 1939 до 1941 година Повече от цинично е да се счита, че човек може с магическа пръчка да реши казуса, който е щръкнал над целия свят по това време. Разбира се, теоретично може да се направи опит България да се опълчи на немските войски да минат през нас. Нека тогава погледнем какво стана в прилежаща Югославия, а по-късно и в Гърция. Второ - запазването на обществения мир щеше да е безусловно невероятно, защото щяха да се сблъскат левите и десните по един неосъществим метод и пронацистката, въпреки и доста дребна, каста в България щеше сигурно да добие една доста по-голяма мощ, каквато всички демократични управляващи не са имали. Да не дава Господ да бъде викан някой да дава мнение по този въпрос! Но аз не считам, че имаше доста други благоприятни условия по това време.
Петър Стоянович - историк

Още преди да се причисли към Тристранния пакт, страната приема Закон за отбрана на нацията, с който се слага началото на лишаване правата на евреите у нас. Под натиска на Третия райх, в България стартира подготовка за депортиране им. Благодарение на противодействието на доста видни интелектуалци, с дейната роля на подпредседателя на Народното събрание Димитър Пешев,  застъпничеството на Българската православна църква и най-много с решителността и дейностите на монарха, нито един български жител от еврейски генезис не е пратен в лагерите на гибелта.

 
През 1942-1943 година България е в апогея на своя автократичен режим, отпред на който стои цар Борис III. Всичко положително и неприятно - в по-голямата си част то е положително - зависи от този човек, макар че има парламент, има партии, черква и така нататък Как е допустимо всичко да зависи от този човек за останалите сфери на обществения и политически живот, а внезапно за най-важното нещо, което ни слага в директна взаимозависимост от немския Райх, спасяването на българските евреи - това да не е зависело от него? Кой различен в България, пък в случай че ще да е бил митрополит, в случай че ще да е министър-председател, началник на колоездачния съюз и каквото и да е, да е можел да благослови в последна сметка анулацията на решението за депортирането на евреите от “старите български земи. Много ясно е, че цар Борис е този човек, само че това по никакъв метод не анулира достолепието на Българската православна черква, на еврейството, на католическата черква, в това число на Българската комунистическа партия, която просто в този миг има директна политическа изгода от това нещо. Т.е. ние имаме задоволително сила и гражданска доблест; апропо един от подписалите петицията да се спре депортацията е Александър Цанков, прочут у нас като “кръволок ”. Един от най-големите сторонници за близки връзки с Германия, остава на тези ясни, хуманни позиции на българската нация, която в тези години в най-голямата си част застава зад този акт. Но зад всичко това един човек стои зад всичко, даже с главата си. Дали това не му коства гибелта, може би в никакъв случай няма да разберем.
Петър Стоянович - историк

България и нейният монарх не съумяват да спасят евреите от Македония, Тракия и Пиротско. Тези земи са дадени единствено да администриране на българската страна, само че решенията се вземат от германците, е мнението на Петър Стоянович.

 
Когато създадем нещо положително, постоянно задаваме въпроса: “А за какво не можеше още? ” Ами, дай да спасим едно и да кажем: “Това можеше. ” Да не мислите, че в случай че цар Борис е могъл да избави и другите е нямало да го направи? Че най-малкото поради имиджа си на държател би го направил. Ами единствено най-малкото поради това. Ако нямаш силата на 21 век, би трябвало да погледнеш първо през призмата на историческия подтекст на времето. Второ - дори да премахнем от описа прочувствения миг, ние би трябвало да имаме поради чисто политическия имиджов миг за него като държател и за България. И трето - не на последно място в никакъв случай не би трябвало да забравяме обособените саможертви: от царицата с италианските и ватикански паспорти, през всички други български жители, които са избавили по един живот. Това е прелестно увенчание на дребното за жал чудесни моменти в новата българска история, които демонстрират, че в тази нация е имало самун. Дай, Боже, и отсега нататък да имаме мотив, в който да покажем, че сме почтени за завета на това време.
Петър Стоянович - историк

На 28 август 1943 година Борис ІІІ умира при неизяснени и до през днешния ден условия. Тленните остатъци на Царя-Обединител са изложени за поклонение в храма “Св. Ал. Невски ”. Дни наред десетки хиляди българи минават, с цел да се сбогуват със своя цар. Цялата страна е потънала в тъга. След опелото оръдейният лафет минава за финален път по улиците на столицата.

Година и 10 дни след смърта му трети прелом за 21 години ще смъкна държавното управление и ще постави началото на комунистическа тирания, управлявала България 45 години и наложила идеологическия етикет на ръководството на Борис III като монархо-фашистко.

“Ние продължаваме да живеем с идеологемите и наслагванията на комунистическия и посткомунистическия интервал. Ние се тормозим, не знам за какво, да пренапишем тази част на историята, която беше неверна, лъжовна, подвеждаща. Ние рано или късно би трябвало да го създадем. Виждам, че нещата вървят в една вярна посока. Но ние занапред би трябвало да кажем огромната истина за тримата български владетели - занапред ще се пишат книги за Александър, Фердинанд и Борис. Имаме да вършим радикално нов прочит и най-много образование на бъдещите генерации във връзка с значими неща като съветското наличие в България, като присъединяване на България във войните, занапред се отваря вратата към отвратителни неща като Септемврийското въстание, “белия гнет ”, Девети септември и всичко, което последва след него. Тепърва имаме задължението да преосмислим, пренапишем по по-модерен и справедлив метод тази история и най-много да я предадем на децата си, които за мой голям смут нито се интересуват от тези неща, нито ги е еня какво ще стане с България. Те мислят с векторите на света и ме е боязън, че тази дребна и хубава България е някъде на предпоследното място, някъде към деветата дупка на кавала. Дано от този дудук излезе някаква музика. Много се надявам ”, приключва Петър Стоянович.